Вятърът се е смълчал и нощта е сякаш няма.

Викът ти кара розите да вехнат,

а дъхът ми – облаците да летят.

Луната гали всеки порив

на безнадежност и тъга...

А сякаш ми говори,

шепне ми със светлина.

Уханието на безкрайността,

на мига, разтварящ се в очите...

сякаш няма смисъл,

сякаш всичко е на път.

Времето тежи

със своя стар, износен куфар.

И нито полъх, нито капка дъжд.

Поне да ме остави някъде по път.

 

Небето е свободно и знае да лети.

Знае как да бяга, когато е само.

Но къде отива – знае само то.

И нито ти, нито пък и аз

можем да го разпознаем в нас.