ПОКАХОНТАС

Дядо Калю се зачуди защо внучето му като омагьосано гледа телевизия...

-        Я да видя дядовото какво чудо гледаш?

-        Остави ме на мира  -  изчуролика малкото човече и се вторачи в екрана на телевизора.

Старецът не харесваше този израз. Той знаеше, че ако някой

казва така - не е добре. Особено за малко дете. Някой

„друг“ беше заместил родителите сега...  Това беше героят от екрана...

„Амулетът ще ни пази от зло...!“ - викаше от екрана едно летящо с ушите си куче.

Старият човек се замисли:

„НЕ ТРЯБВА ЛИ БОГ ДА НИ ПАЗИ ОТ ЗЛОТО?

КУЧЕТО, ЗАЩО ЛЕТИ?

КАКВИ СА ТЕЗИ ГЛУПОСТИ, С КОИТО ТЪПЧАТ МОЗЪЧЕТАТА НА ДЕЦАТА?“

Изведнъж започна пък друг филм. Mомиченце с име Покахонтас, което щяло да спаси света и природата...

По екрана заскачаха откачени шамани и запророкуваха за бъдещета на света.

„ВСИЧКО Е НАОПАКИ!...

ИСУС ХРИСТОС ЩЕ НИ СПАСИ  - НЕ ДРУГ!

НО ЗАЩО СЕ ГОВОРЯТ В КРАСИВИ И ЗАБАВНИ ФИЛМЧЕТА И ИГРИ ТЕЗИ ГЛУПОСТИ БОЖЕ?“ - се зачуди добрякът, защото не одобряваше и изродските същества с фантазии в електронните игри на по-голямото внуче, което трепеше в момента на компютърчето си извънземни...

„ КАТО ПОГЪЛНЕ ОТРОВАТА ОТ МАЛЪК - ЧОВЕК ВИНАГИ ЩЕ ПРАВИ САМО ЗЛО!“ - някакси  отГОРЕ, сякаш, тих глас промълви на старецът.

-        ДА БОЖЕ! Дяволът е умен: “В ТОРТАТА СЛАГА ОТРОВИТЕ, ЗА ДА НЕ УСЕТИМ КАТО ГИ ПОГЛЪЩАМЕ!“ - се тупна по побелялата глава дядо Калю.

-        Цигарите са в красиви кутии, алкохола и той... пък за другото си има интернет и телевизия...

-        Не гледайте тази кал бе дядовите - рече добрият старец  на децата.

-        МИ КАКВО ДА ПРАВИМ БЕ ДЯДО! НЯМА ДРУГО!?

-        ПРАВИ СТЕ ДЯДОВИТЕ! - усмихна се дядо Калю - ИЗКЛЮЧЕТЕ МАШИНКИТЕ И ЕЛАТЕ ДА ЧЕТЕМ ЗА БЪДЕЩЕТО ОТ БОЖИЯТА КНИГА!  ЗЛИЯТ дявол само  БИБЛИЯТА НЕ МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ!

„АМИН!“ - се чу. /и сякаш беше пак...  някъде ОТ...ГОРЕ.../

                                Чудаците...

   В селото се изсипаха ненадейно цял микробус младежи. Беше привечер и пред читалището, което иначе винаги беше празно и  тъмно, се събра цялото село. За хората в този затънтен край нямаше много интересни неща, но като запяха младежите и болните баби даже дойдоха на чудното тържество.

   Песните, които се носеха в тази, лятна, топла вечер бяха някак различни...

Спокойни, тържествени, леки и приятни. В тях се пееше за любов, но не за любовта от пищните чалгии, които звучаха отвсякъде, а за любовта на Бащата към децата.   Дядо Калю си напрегна мозъка и чак тогава схвана, че децата от микробуса пееха песни за Бог. Облече се бързо и закуцука към читалището.

-         Бате! - викна някой отзад - Чакай ме! - това беше съседът Станьо, който никога не се интересуваше от това дали има Бог или не.

-         На сказката ли ще ходиш? - засмя се като го настигна зевзека.

 Калю знаеше подигравчийския навик на зевзека и не отговори.

-         ... И аз там отивам. Ще говорят по Библията. Искам да чуя.

-         Че откога се замисли за това? - засмя се старецът, който си спомни, че съседът му подиграваше вярващите хора и нарочно се заяждаше с тях.

-         Така беше докато умряха мама и тате... - въздъхна присмехулникът - Тогава разбрах, че не съм прав. Пред смъртта - всички сме равни! Това от училище дето ни учеха на еволюция са глупости. От маймуни се раждат пак маймуни... Направени сме извънземно... Нашият извънземен се нарича - Бог. Той е направил всички и всичко... Искам да чуя какво ще кажат тези деца. Пък нали дъщерята и зета са от тях - измънка накрая Станьо.

Дядо Калю си спомни, че Станювата дъщеря учеше в София и се ожени наскоро за едно момче, което от време на време обикаляше в селото с Библия в ръка.

  Читалището беше пълно. От комунистическо време е нямало толкова народ в залата. На сцената симпатичен младеж четеше от Библията и обясняваше на хората...

-         Абе момче ти отде знаеш, дали писаното е истина? - се провикна баба Дона, която беше по старо време партийна секретарка на ТКЗС-то.

Младежът се засмя и започна да отговаря бавно и ясно. Макар, че Дона го пресичаше постоянно, хората слушаха и попиваха думите. В това малко село - всички бяха ходили поне по няколко пъти на гробището, а това беше много поучително...

-         Пък Бабо Доно, президентът Първанов и другарят Станишев и те ходят на църква вече...  - засмя се ораторът и продължи да отговаря на въпросите на селската кръчмарка, която се засегна за цигарите и алкохола.

-         „Не убивай” е Шестата Божа заповед! Това значи да не убиваме физически и духовно с думи - другите..., и себе си с тютюнопушене и алкохол, защото телата ни са собственост на Бог и Той ще ни търси  сметка за това нехайство... - тихо отговори младият проповедник.

-         Прав си чадо... - сви се жената, която иначе никой не можеше да наддума.

Полека, лека хората се отпуснаха и почнаха да питат:

-         Добре бе момче, ами защо да не си тача иконката на Богородичка - Божията майка? - запита баба Кина майката на полицая.

-         Ти Бабче можеш!... Но според Втората Божия заповед - това не е приятно на Господ...  Дева Мария е обикновена жена, но чиста и нея Бог Отец избра, за да приеме човешки облик Исус. Нали Бог създаде човека - човек не може да е майка на Бог, който го е създал...

-         Вярно казваш сине. Бог, ако е Бог не може да има майка! - засмя попът

който беше добър човек и селяните го обичаха много. - Кажи ми сине, защо в Събота да отварям черквата, а не в неделя?

-         Ти знаеш закона. Какво пише в Четвъртата Божа Заповед за Неделята? -се засмя младият му колега богослов от сцената.

-         Нищо не пише чедо, но от години си ходим на черква в неделя - тихо рече старият Божи служител.

-         Е по-стар си „Кого да слушаме?”

-         БОГА ТРЯБВА ДА СЛУШАМЕ сине - наведе побелялата си глава свещеникът.

Дядо Калю се замисли „...Тези деца са си оставили забавленията..., за да се погрижат за нашите грешни души. Боже благослови ги!”.

    На другата сутрин селяните с изненада видяха, че в селската кръчма не се продаваше алкохол, нито пък цигари.

   А Селският свещеник отвори църквата за литургия в Събота...

                   Дядо Калю дълго гледаше в небето ... 

                                           ГОРКОТО...

     В големия град винаги беше шумно и неуютно. Дядо Калю не обичаше да идва в София, ама сега нямаше как... Тук бяха децата му, внуците и сякаш всичко ставаше по-поносимо, когато около него бяха близките и любими хора.

  Тази слънчева утрин беше топла и денят мръщеше зеници под палещите лъчи на изгряващото все по-ярко слънце. Дядо Калю тръгна за мляко. Тук в столицата, нямаше друго място освен магазинът, за тази работа. Докато пресичаше старецът си спомни за съседа Станчо, който вече е издоил кравите на село и бие картона в кръчмата...

 Изведнъж силен трясък стресна възрастния човек и той се закова на ръба на тротоара.

   Две модерни коли се бяха ударили макар и не силно... От тях  като тигри изкочиха двама яки мъже и стана като по американските филми - извадиха пистолети и се загърмяха. За минута и двамата бяха в кръв ...

  Калю си удари шамар. Първо на лявата буза, после се надъни и по дясната - истина беше това, което виждаха старите му очи... Хората наоколо запищяха, а тигрите не мръдваха обляни в кръв. Дойде полиция... Дядо Калю приседна в близката градинка, а сиирджиите станаха повече от полицаите...

-         Защо бе чеда? Какво толкоз стана, че се убихте? - си говореше старият човек сам.

-         Дяволска работа наборе - подхвърли един побелял като него дядо, който минаваше наблизо.

-         Май си прав наборе - отвърна Калю, но наборът го нямаше вече.

 Дядо Калю се умърлуши на пейката и се замисли... „Защо се случват такива лоши неща? Ами ако имаше деца наблизо? То по филмите е едно, ама това не беше филм!”

Калю си спомни за чудатите младежи, които изнасяха сказки от Библията в читалището на село. Веднъж те казаха, че има дявол - сатана, който мрази човечеството и със своята армия от нечисти същества наречени демони е дошъл от космоса. Дядо Калю много се смя на казаното и мислеше тогава, че това са измислени приказки за възрастни глупаци, за да им вземат страха по църквите и парите естествено.

Младежите не само, че не вземаха пари, ами и помагаха на старите хора от селото с каквото могат. Някои от възрастните понякога нямаха пари дори за хляб, но тези младежи им купуваха и носеха от града дори и мляко. Така Калю си промени мнението. Сега обаче сякаш думите на подминалият го вече набор светнаха в главата му... „Не е май майтап, това със сатаната! Щом и в Библията го пише вярно ще да е!” - умисли се още повече добрякът.  Сети се за войната през, която убиха баща му и много други хора. Дядо му  бил в плен и измъчван пък в една друга по-предишна война. Хората се караха, мразеха, убиваха дори... Защо? Сякаш някой ги кара  да го правят! КОЙ?...

    Калю често се ядосваше и спираше телевизора вечер. Там даваха простотии... Старецът гледаше новините само, но и в тях сякаш на мода бяха престъпниците само. Кой излъгал, кой откраднал... „ Как за Бог не говорят! Не пеят за Него!... Народът е тъп - защото го хранят с тъпотии и простотии. През устата му се тъпче алкохол, лоши храни и цигари...! Ушите и очите му се тъпчат с разврат, измами, убийства...! Е КАКВОТО ВИЖДА НАРОДА  - ТОВА ЩЕ ПРАВИ!”

     Изтръпна душата на добрия старец.  Чак сега той разбра кой ръководеше целия цирк:     ,, Баща на злото е - дяволът!”

-         Прави са онези вярващи деца - има дявол! Когато слушаме, гледаме и приемаме хитрия дявол - сами избираме смъртта! Измамникът е хитър! Крие се зад доброто - да ги поглъщаме заедно! Така е по-коварно! Мислиш, че правиш добро, а е зло.

  Побелелият набор се появи отнякъде и с усмивка рече:

-         Наборе, събуди ли се вече?

Калю се сепна, огледа се събуден, но не видя никого. Чуваше се само сирената на линейката, която отвеждаше в тъмнина двамата тигри, които бяха слушали  демоните в тях.

 Едва сега дядо Калю разбра, защо в Библията се повтаряло: „ ...Горко на тези, които не слушат Божия глас!”              

                                                 Бдете...!

Свечери се. Понякога старецът обичаше вечерите. Не беше сега така...

  Дядо Калю се изми и приготви да вечеря. Сам беше на масата. Не му се ядеше даже, но по навик го правеше, „за да си мине редът”.

  Някога къщата беше пълна с деца, жена, внуци, но сега в пусталъка нямаше никой и спомените изплуваха като поточето на края на горичката, там където то се спускаше, от бърдото надолу с хиляди пръски.

Хубаво и лошо видя Калю по пътечката до тук. Още бащата, на неговия баща казваше „Пътечката на всеки е различна, важно е от къде ще минеш...”.

-         Да. Важно е! - промърмори на себе си Калю и се умисли.

Дедите му не бяха успели хора. Прадядо му заслужил офицер от три войни умрял на път за село от коремен тиф. Дядо му пък, цял живот бил по гурбет. Като се върнал народната власт му взела имотите, а малкото златце пък хайдути - роднини. Баща му не беше така обаче...

  Имаше хубаво име - Христо! Останал като сирак без баща - гурбетчия, сякаш Христос му помагаше. Не беше богат, но винаги усмихнат и щастлив. Имаше всичко. Постигна всички мечти, без тази да е инженер с диплома, но пък беше инженер в завода по длъжност.

-         Защо ли е така? - попита се дядо Калю и сам си отговори с поговорка  останала от баща му:

-         „Кой каквото сам си направи, никой не може да му направи!”

-         Тъй е!

 По майчина линия нещата бяха шантави... Не се виждаше родата много. Все бяха „аслани”, но „на...ни”...

 Бабите от този род се имаха за „баячки”, пък дядовците се гробари в селото ставаха. Те без шум не можеха!

  Вечерният вятър подухваше и старецът се надигна да притвори вратата на собата. Изведнъж човекът сякаш чу:

-         Която врата отвориш - това и ще влезе в живота ти сине!

Дядо Калю се засмя и седна на масата. От дядо си още знаеше, че има  Божии ангели и  сатанински демони. Едва сега обаче осъзна, кого са извикали бабите му в живота си, с баенето на уруки и  курбани... „Поканили са го злият - дявол! Жалко за поколенията.”

Като умираше старият дядо, /на баячката мъжа/, казваше, че извънземните идвали... и може да е бил прав - „дяволът не е земен...”

-         Тати носеше Христовото име и за туй му вървеше! Не, че прокопса много, но гладен не си легна. Добър човек беше и всичко направи в живота си... Отгледа деца,... като умря много хора го изпращаха... Не бе покорил върхове, ама Той - Бог и не е искал това... Баира всеки сам си го избира! - си приказваше старецът. Пък като паднем - хак ни е.

Див беше Калю на младини. Отварял беше, много врати... Огледа  сега душата си и реши да отвори само вратата на Бог...

    „...И да Я пазиш! Да не влезе през Нея... друг...!” - му прошепна верният Божи ангел.

-         Но ти ми помагай Боже - помоли се дядо Калю.

 Усмихна се добрият човек. Сети се за гледащите на компютъра и телевизора внучета:

 - Пази и децата, че всеки ден са на вратите им демони...!

-         Трябва и те или поне родителите им да поискат - беше отговорът отГОРЕ. 

                                            Срещата

      ... Странно  беше мястото където попадна дядо Калю. Уж беше ново, пък сякаш познато и много приятно.

 Старецът се огледа и си рече:

-         Къде ли съм?

-         Как къде бе, не виждаш ли, че си в Рая? - засмя се някой.

Обърна се Калю и видя старчок, като себе си да се клатушка към него и приятелски да му подава ръка:

-         Мен Матейко ми викат. Тъй ма е кръстил оня от сeло Байлово, дето пък Елин Пелин му викаха.

-         А, знам го бе! Той, дето пишеше за селяните  - отвърна Калю и се огледа пак.

-         Ти какво се поглеждаш бе? Да не си от временните? - попита    шеговито Матейко.

Стресна се Калю и ококори очи:

-         Ама аз временно ли съм тука?

-         Майтапя се наборе! Тук временни няма! Който е тук  в Рая, е тук, който е на другото място е... там! Абе какво те поучавам, щом си тук, значи си чел учебника на живота - измърмори странният, нов познат.

-         Какво да съм чел казваш - наостри уши дядо Калю, който не беше по четенето много.   

-         За Библията ти говоря бе! Нали тя е най-важна, за да си тук - понамръщи се Матейко.

-         Само дето четат Библията ли са тук? - попита плахо новобранецът. 

-         Не думай! Трябва не само да са чели, ами и да са изпълнявали каквото пише в Божата книга! - тържествено отговори ЕлинПелиновият герой.

  Дядо Калю прехапа устни: „ Не бях май много чел много... Пък за другото... „.

-         Той,  Бог не греши! - сякаш отгатна мислите му новият  познат. - Исус ако си обичал, ако си имал вяра, за това си тук!

 Калю се успокои и реши да смени темата:

-         Ами наборе, я ми кажи тук ли е свещеника на село…

-         Да питаме ангела ей там -  предложи Матейко.

Двамата нови приятели дълго говориха с небесния служител...

Дядо Калю разбра много неща...

   Не беше тук свещеникът, който само казвал на хората, ама не изпълнявал написаното в Божият закон! Политици, които ограбвали народът си и те не бяха тук...  Нямаше и известни певци-шоумени, които не се сетили да прославят Великият Творец, който им подарил славата. Нямаше ги и надувковците, дето се дуеха от шареният телевизионен екран. Нямаше насилници, лъжци, пияници, крадци и всички онези, които с гордо сърце са гледали себе си в огледалото на живота.

  Учуди се Калю... Тук беше един бандит!

-         Не го кори! - се усмихна ангелът - Той разбра, че греши и за разлика от другите... спря да върши зло и прие Исус в живота си!

 - А аз, защо съм тук? -  попита   дядо Калю. - Не спазвах и не четях много Божият закон...

- Но си добър човек! - засмя  се Бижият ангел. - Сега се върни и се поправи!

 Стесна се старият добряк. Нещо му мокринееше бузата. Чак сега дядо Калю разбра, че беше заспал под липата на двора, а Шаро го ближеше нежно по лицето...

-         Сполай Ти Боже за предупреждението! - благодари Калю и отиде да чете Библията. 

                                           БЕТОН...!

   Дядо Калю се заслуша в думите, които идваха от компютърчето на голямото му внуче...:

„Ще ви разкажа една история - говореше някой...

-       Имало един добър човек, който живял достойно и се трудил много... Така събрал и... богатство!

Като дошло времето да пътува kъм... небето... този добър човек поискал да си вземе богатството там и предвидливо обърнал всичко в злато, за да не изгуби нещо...

С голяма молба... измолил И документ, че може да отнесе богатството си в...НЕБЕТО!

МНОГО усилия отнело това желание, Но все пак човекът пристигнал в небето макар и потен...

На входа седели мощни ангели и усмихнато му казали, че не се допуска никакъв внос на земни неща ...

„Аз имам разрешение!“ - учудени ангелите погледнали документа и пуснали изморения от носенето добър човек.

-       ПОЧАКАЙ БРАТКО! - казал любопитно единият ангел - Покажи ни моля какво носиш, че толкова тежи?...

Отворил човекът тежката си чанта и гордо показал на очудените небесни служители своето злато.

-       О, ТИ НОСИШ...!

-       ЧАК ТУК... ТОЗИ... БЕТОН!? - започнали да се смеят добродушно всички ангели...“

И голямото внуче и малкото, също почнаха да се смеят...

-       Защо се смеете дядовата? - недоумяваше старият мъж.

-       Как защо бе дядо - звънна гласчето на малкото внуче:     В БИБЛИЯТА  ПИШЕ,

       ЧЕ  НОВИЯТ ГРАД ЕРУСАЛИМ, КОЙТО Е  МЯСТОТО,      КЪДЕТО ЩЕ ЖИВЕЯТ ВЕЧНО,

  ДОБРИТЕ, СПАСЕНИ ОТ БОГ ХОРА,

             Е НАПРАВЕН ОТ  ЗЛАТО...!

              Чак сега дядо Калю се засмя...

„...За БОГ ДОРИ ЗЛАТОТО Е САМО БЕТОН!“

                  Откровение: 21глава-18стих/и около него.../

                                   DЕТЕТО

Денят беше хубав. Нямаше още мухи и дядо Калю се разхождаше с внучката си в парка.

  Наоколо жужаха деца и като свежи цветя красяха сивия градски пейзаж, който старецът никак не обичаше.

Изведнъж добрякът съгледа „НЕщо“! Мозъкът му изтръпна чак... Небето над него се завъртя и сякаш затрепера простора!

Окопити се старчокът и се вгледа в „НЕщото“...

Нещото се оказа малко момиченце на възрастта на внучката му. Но детето ...нямаше лице...! На мястото на лицето имаше безформено парче лице с ...очи и само енергията на малкото същество показваше , че там има човече...

 Старият човек много беше видял в живота си! Това ! Обаче не беше.

  „ ГОСПОДИ, БОЖЕ , НАШ!

МОЛЯ ТЕ ДА БЛАГОСЛОВИШ ТОВА ЧАДО!

БЛАГОСЛОВИ И МАЙЧИЦАТА МУ!

И ТАТКО МУ!...“

Не смееше дядо Калю да погледне пак. Душата го заболя.

 Държеше малката ръчичка на здравото си внуче и стискаше зъби...

„ Дядо Адаме! ...ябълката изяде без да мислиш! Не си само ти виновен! Тез младите и те ядат грехове...“

Майки до татенца с цигарки и бирички щастливо се смееха с децата си наоколо. Само старецът се молеше:

„ПРОСТИ НИ ГРЕХОВЕТЕ ГОСПОДИ ИСУСЕ!

ОТВОРИ НИ ОЧИТЕ, ЗА ДА ЗНАЕМ, КОЕ Е ДОБРО ЗА ДЕЦАТА НИ !

МОЛЯ ТЕ, НА ЗДРАВИТЕ ДАЙ РАЗУМ, а на болните ЗДРАВЕ!...“

 Милваше старецът детското личице на своето здраво внуче и благодареше тихичко в старата си душа на БОГ, за милостите и благостите, че са в къщи всички здрави и нахранени...

 „МОЛЯ ТЕ...БОЖЕ, НЕКА И ДРУГИТЕ ИМАТ ТОВА ЩАСТИЕ!“

/ Простил беше вече на дяда си Адама за грешката.../

   Кривата катерушка... от парка сякаш казваше:

                         „ЕДНИ от нас...,  СА С ХУБАВИ ОПАКОВКИ!

         Други с по-ХУБАВИ!

 ТРЯБВА ДА СЕ ПРИЕМЕМ - ТАКИВА -  КАКВИТО СМЕ НИЕ! ДРУГИТЕ пък - КАКВИТО СА.“

-       Така Е! - съгласи се старецът и прегърна мислено И ЧУЖДОТО ...ДЕТЕ БЕЗ ЛИЦЕ.

       Малкото храстче до входа на църквата... вляво, което можеше да си мисли /може би/, пък сякаш каза:  

     „КОЛКО ЛИ ЧОВЕЦИ СЕ ЗАМИСЛЯТ КАТО ДЯДО КАЛЮ ДНЕС?!“ 

                              МЕДИТАЦИЯТА

По телевизорът преди обяд вървеше някакво интересно предаване и дядо Калю се загледа...

„ Медитацията е най-полезна сутрин при изгрев и вечер при залез...“

Стресна се старецът. Помисли си, че нещо важно ще кажат за здравето...

„ Да се срешнеш с велики духовни учители е велико събитие“ - говореха симпатични говорители „Съзнанието се извисява и почваш да разбираш света...“

Старчокът не чу добре и се премести по-близо до телевизора.

„Източните култури ни обогатяват със своята сила и учения... Ние се усъвършенстваме духовно...“

-       Бре! -  засмя се дядо Калю - Да зяпам слънцето и да дишам, като слушам разни източни учители...

Ами те не са оправили тяхният народ - та нашият ще съветват! - сети се  Калю за индийските студентчета, които вземаше за общи работници през лятото по строежите си, докато беше млад.

-       Те от възвишените държави идват... Индия, Непал, Шри ланка...  Нали и нашите цигани... пардон - роми от там са: „ от Индия пак , от долината на река Чиган...

Замисли се добрият човек. Какви ли не измами се говореха днес. Хитри хора пробутват на наивниците учения за живота, а себе си и своите държави не са оправили.

„Хората са като животните - казваше баща му - Стига да има, кой да ги пасе!“

Едно време прабългарите се кланяли на слънцето...

Колели кучета и ядяли коне.

-       Сега чужди учители ни учат, как да живеем... На слънцето - пак да се кланяме, хора по-лоши от нас дори да слушаме... - ядоса се старчето. Излючи телевизора:

-       Поне това мога да направя - успокои се дядо Калю - Да натисна копчето,...    да не слушам дяволски глупости.

-       Бог е този, който трябва да ми казва! - не ШРИТА- учители по медитация.

НА БОГ е поклонението, НЕ НА УЧИТЕЛИ И ЧОВЕШКИ РИТУАЛИ!        ИСУС ХРИСТОС НИ е УЧИТЕЛЯТ!

Замисли се старецът:    „КОЛКО ЛИ БОЖИИ ЧАДА ЩЕ ОТКЛОНИ ДЯВОЛЪТ С ИЗМАМНИ КУЛТУРИ И ДУХОВНИ УЧЕНИЯ?    КАК ГРЕШАТ ХОРАТА СМЕСВАЙКИ РЕЛИГИИТЕ И КУЛТУРИТЕ?“